Трудността на копаенето също се променя непрекъснато. Всеки копач зависи от това колко други хора копаят едновременно с него във всеки един момент.
Изниква въпросът: Ако цената на криптовалутата, която се копае, рязко се вдигне, то тогава защо приходите се вдигат рязко само за кратко време? Отговорът е заради т. нар. трудност (difficulty) на копаенето. Трудността се определя от изчислителната мощ, която се използва за копаене на дадена криптовалута — колкото повече нараства тя, толкова повече се покачва и трудността, а с това намалява и наградата. Изчислителната мощ може да бъде под формата на стандартни видеокарти и процесори или на специализирани машини за копаене (ASICs). С други думи, колкото повече хора с по-голяма изчислителна мощ копаят дадена криптовалута, толкова по-малко получава всеки копач като награда за труда си.Затова и при рязко покачване на цената на дадена криптовалута приходите ще се повишат много само за кратко — докато по-голям брой копачи не започнат да я копаят и трудността не се повиши, а тогава приходите значително ще намалеят. Към тези копачи може да бъдат причислени такива, които досега са копаели друга криптовалута или token и са се преместили заради увеличението в приходите, или такива, който тепърва са закупили оборудване и са започнали да копаят.
Копаенето на криптовалути е битка за надмощие (arms race). Непрекъснатото купуване на нови и по-мощни машини е най-добрият начин бизнесът да се задържи печеливш за по-дълго време, а това крие допълнителни рискове и разходи за копачите на криптовалути.
Както стана дума, изчислителната мощ, която се ползва за копаене на криптовалути, може да бъде под няколко форми. Копаенето е започнало да се прави чрез стандартни части, които всеки от нас има в компютъра си — процесори и видеокарти. От посочените видеокартите (GPUs) са доста по-подходящи и дават по-добри резултати при копаене. С времето обаче компании започнаха да разработват т. нар. ASICs (Application-Specific Integrated Circuits). Това са специализирани машини за копаене, произведени единствено с тази цел. Благодарение на тях се достигат значително по-големи мощности, като същевременно се изразходва много по-малко електроенергия. ASICs първоначално навлязоха при копаенето на bitcoin (SHA-256 algorithm), а впоследствие — и при копаенето на litecoin (scrypt algorithm) и други базирани на него.
Все още има криптовалути и token-и, за които е възможно да се използват само стандартни видеокарти — добър пример за това е vertcoin. И в двата случая обаче, но особено при случая с ASICs, на пазара непрекъснато излиза все по-добро оборудване, което сериозно повишава трудността за копаене. Така закупено дори преди няколко месеца оборудване бързо започва да губи от продуктивността си с навлизането на по-добри алтернативи. Това води до нуждата да се правят инвестиции в ново оборудване, докато старото или се продава на сериозна загуба, или става ненужно. Това е причината при копаенето на bitcoin, litecoin и много други вече да доминират големи организации, които периодично наливат и реинвестират огромни средства за ново, по-мощно оборудване.
Тенденциите във валидирането на транзакциите са при все повече проекти да се обръщат към т. нар. proof-of-stake-алгоритъм вместо да прилагат proof-of-work-алгоритъм, с цел да се избегне огромното разхищение на електроенергия.
Традиционното валидиране на транзакции в blockchain чрез копаене (Proof-of-work, PoW), което описах в тази статия не е единственият начин, по-който могат да се валидират транзакции. За пръв път през 2012 г. в криптовалутите blackcoin и peercoin се използва друг алгоритъм (Proof-of-stake, PoS) за валидиране на транзакции. Най-общо казано, при Proof-of-stake копачи на практика няма, а всеки собственик на криптовалута или token може да валидира транзакции, като предоставя (to stake) криптовалутата, която притежава. В замяна на това се получава малка лихва, средствата за която идват от малките такси (transaction fees), които се заплащат при всяка транзакция. От друга страна, ако някой се опита да действа злонамерено, то той рискува да загуби предоставената криптовалута, когато действията му бъдат забелязани от системата.
Може би най-значимата характеристика на алгоритъма Proof-of-stake е, че не се изисква да се създава гигантска изчислителна мощ, която харчи огромни количества електроенергия, защото копаене на практика няма. Така проекти, които работят на основата на Proof-of-stake, може да се окажат с хиляди пъти по-ефикасни в разходите си за ел. енергия от проекти, разчитащи на традиционния модел на Proof-of-work.
Ethereum е важен пример за проект, който в момента все още работи на принципа на Proof-of-work, но планира до няколко години да го замени с Proof-of-stake. Много други проекти пък вече работят изцяло на Proof-of-stake. Тази тенденция е много добра новина за цялата сфера на blockchain-технологията и криптовалутите, защото огромното разхищение на електричество при копаенето е нещо, което може и следва да бъде избегнато. В същото време обаче това е неблагоприятна тенденция за потенциалните копачи, защото все по-малко стойностни проекти ще могат да бъдат копани, а с това във времето ще намаляват и приходите от копаене.